Депресия - Апатия - Летаргия

„Отчаянието е състояние, в което човек е забравил, че може да се промени.“ - Eлизабет Гилбърт

Клинична депресия

Много хора си поставят тази диагноза, като имат предвид едно хронично чувство за тъга, умора, изтощение, безнадеждност, отчаяние, апатия и дори загуба на желание за живот и суицидни мисли. Важно е клиничната депресия да бъде разпозната адекватно и да се приложи правилното лечение, което понякога изисква прием на антидепресанти. Успоредно с медикаментозното лечение обаче, е наложително да се предприеме и психотерапия. Без осъзнаване, вербализиране и обсъждане на дълбоките мисли, чувства и нагласи, които са свързани с депресивното състояние, медикаментозната терапия не дава особено пълноценен резултат. Много често обаче, в действителност не става дума за клинична депресия и тази диагноза не отговаря на реалната проблематика на пациента. Съществуват екзистенциални кризи, фобии, хипохондрични страхове и панически разстройства, които често са съпроводени с усещането за тъга, безизходица и силно изтощение. 

Пост-родилна депресия

Не е за пренебрегване също и пост-родилната депресия, която е свързана не само с хормонални фактори, но може да отразява дълбоки екзистенциални кризи и съмнения, останали пренебрегнати преди бременността. Съществува социален натиск и теми табу, които не позволяват на много жени да си дадат сметка за истинското си отношение към майчинството, което може да бъде много различно от общоприетите нагласи и очаквания. Пост-родилната депресия е свързана също и със сериозен хормонален дисбаланс, който се нуждае от допълнителни изследвания.

Травма и насилие

Възможно е също да има обективни обстоятелства, които са причинители на депресивното състояние, като травматични преживявания или някакъв вид насилие. Много внимателно трябва да се отнасяме към проблеми с насилие и тормоз в училище - физически, вербален и така широко разпространения виртуален кибер-тормоз в социалните мрежи. Пубертетът е възраст, в която възприятията и чувствителността са изключително изострени, преувеличени или изкривени, а тийнейджърите преживяват драматично случки, които за един възрастен могат да изглеждат незначителни. Мислите за самоубийство, изречени или усетени у близък човек, не бива никога да бъдат омаловажавани.

Нарцисизъм и Жертва

Днес често се говори за така наречените нарцистични личности, които може да имаме в собственото ни обкръжение, сякаш разпознаването на такива профили е от съществено значение, за да успеем "да се спасим" от тях. Да, със сигурност е важно да установим дали някой наш близък наистина е недобронамерен човек, но тази диагноза никак не е достатъчна. За истински пълноценна терапия е важно да разпознаем също и "жертвата" в себе си - онази част от нас, която позволява на нарцисиста да съществува, да се храни, да паразитира и да се развива. Без жертва няма нарцисист! Точно толкова е интересно да се изследват мотивите на "жертвата", колкото и тези на нарцисиста. С нарцистичните профили не може да се постигне нищо особено - те не предприемат лечение за себе си, нито смятат, че имат проблем. Важно е това да се знае и да се приеме. Не можем да очакваме промяната да дойде от човек с нарцистичен профил. Можем да работим единствено върху себе си в позицията си на "жертва и потърпевш", за да разберем кое ни прави толкова уязвими и податливи на манипулация, както и дали сме готови да продължаваме да плащаме цената на тази уязвимост. Кой е по-силен – страхът от нарцистичния ни мъчител или страхът от промяната? 

Токсична среда

За едно депресивно състояние, със сигурност е важно да се установи дали то не е провокирано от подобен тип ежедневно токсично общуване, за да се предприеме не само лечение, но и цялостната ориентация към промяна в начина на живот и обкръжението. Изключително деликатна е ситуацията тогава, когато става дума за непълнолетни, които нямат същата свобода на действие, както един възрастен.  Ако в семейна консултация се разкрият нарушаване на границите, манипулация и насилие, терапевтичният процес помага да бъдат разклатени съмненията, които „жертвата“ редовно изпитва, колебаейки се дали тя самата „не са си го е заслужила“. Разбира се, ако става дума за системно насилие и нарушаване на закона, проблемът излиза извън компетенциите на психотерапията и навлиза в сферата на социалните служби и органите на реда. Това, което може да направи терапевтът, е да разсее съмненията на жертвата и да я подкрепи в опитите й да защити правата си.